Понякога, само понякога,
когато долепя ухо до земята,
чувам стъпките ти.
Лежа и слушам.
Представям си, как вятърът гали косите ти,
как се усмихваш, как се навеждаш да помиришеш
онези минзухари.
Представям си, как слънцето спира,
как дълго гледа лицето ти,
как рисува спомени,
върху белия лист на времето.
И понякога, само понякога плача.
Тогава се раждат онези, белите минзухари,
дето чакат да ги погалиш.
А аз прилепен до земята,
задържам дъха си,
за да чуя как идваш …