„Не ме обичай“ – каза тя. Няма нищо за обичане … Душата неприютена така свикнала е да бъде скитник и сама осветява пътя си … Сприхава и непостоянна, дом не припознава ….
Объркан словоред, закъсняло време може би …. и сърце облепено с тиксо … „Не ме обичай“ – повтори тя, допивайки горчивото си кафе,
„Няма нищо за обичане“ сякаш се носеше във въздуха с широка усмивка…. Излезе, навън имаше липа, вдиша дълбоко и издиша бавно, след това се скри някъде в тълпата.
Изтичах след нея, но тя вече се бе изгубила някъде …. След себе си остави уханието на жасмин, мандарина, джинджифил, ванилия и сандалово дърво ….
Така въздействащо на фона на цъфналата липа в слънчевият ден….. Аромат, който опиянява, омайва и сякаш не подхожда на никого ……
Ала така добре си го спомням, застанал пред онова винтидж кафе, замечтан и потопен в необятни и непознати води, потъвах дълбоко, а Тя …. Дали бе мираж? …..
