Skip to main content
Тя получи само бележка, на която с болен почерк бе изкривено: „ела си“.
Не беше сигурна колко време е пътувало парчето пожълтяла хартия. Беше с петна от размазано черно мастило, а името му висеше отдолу.
Хвана си полет на следващия ден. Стъпи на летището в София, огледа се, сложи тъмните си очила и препусна напред, за да вземе куфара си.
Не беше говорила с него от три години. Не се беше прибирала от две. Почти никой от близките й не знаеше къде е тя през по-голямата част от времето. Откриваше сезонна работа и когато усетеше, че свиква с нея или става добра, събираше малкото си багаж и заминаваше за следващия град или държава, за които беше чела в случайни справочници.
Тя не разбираше на какво се дължи подредеността на случайностите в нейната вселена. Всичко я водеше до определен човек, човекът я отвеждаше до следващото място, а тя се оставяше, сякаш защитена от нещо по-голямо от нея. Това, което я спасяваше, беше съзерцанието. Да наблюдава света около себе си, да пълни сетивата си с него и да прелива от красотата му. Не говореше много. Пиеше кафето си сама. Пиеше и вечер сама. Водеше си дневник, в който общуваше със себе си и това й носеше удовлетворение.
Живееше в спокойствието си години, докато не пристигна бележката. „Откъде знаеше той къде съм?“, мислеше си вцепенена и не можеше да спре да препрочита името му.
Защо й беше пратил хартиена бележка в това време?
Защо беше избрал да стигне до нея след месеци, как беше сигурен изобщо, че ще стигне до нея?
Защо я викаше?
Тя прочете бележката на непознат продавач на фурми на малко пазарче.
– С какво мога да Ви бъда полезен? – попита той на арабски.
– Вие били ли сте мамен и лъган?
– Че разбира се. Това, което ми четете, да не би да е лъжа?
– Не знам. Но не Ви ли звучи красиво?
– Всички лъжи звучат така.
Тя не заспа. Дали да се свърже с него? Как може да е сигурна, че наистина той е пратил бележката? И къде да си дойде? Тя нямаше дом отдавна, нейният дом беше навсякъде. Беше той. Преди да се разделят.
В таксито в София даде адрес и пръстите й изтръпнаха от вълнение. Попита шофоьра дали го познава. Той я погледна озадачено и не й отговори.
Тя се озова пред вратата му и стоя там дълго, взирайки се в тъмното старо дърво, представяйки си го в гората, представяйки си как двамата са лежали под клоните му, после я заболя остро и силно.
„Какво си мислех изобщо? Защо дойдох? Той може дори да има деца, какво правя тук, защо не му се обадих, защо той не ми се обади? Защо ме остави?“.
Тя натисна звънеца. Не излезе никой. Натисна го пак. Почука на вратата. Отпусна гърба си на нея и си пое дълбоко въздух. Него го нямаше. Отдавна го нямаше тук.
Тя отвори чантата си и извади пожълтялата хартия. Пъхна я под вратата, обръна се, вдигна глава към небето и тръгна.
Вечерта се беше озовала в любимото си малко софийско барче и пиеше ром. Разлистваше дневника си и се опитваше да изтрие този ден. Реши да му се обади. После се отказа. Поръча си още ром. Взираше се в дъжда навън, слушаше музиката, гледаше младите около нея, как танцуват, как се смеят, как се влюбват и си отиват.
Запозна се с него преди седем години. Срещнаха се в метрото. Бяха седнали един срещу друг и се наблюдаваха известно време, тя стана, за да излезе, той внезапно стана също, хвана я за рамото и я попита:
– Бързаш ли?
– Защо?
– Защото обикновено тук всички бързат, а на мен ми се искаше да те погледам още малко.
Пиха кафе на малка скрита пейка, после пиха водка. Напиха се, целуваха се, тя си тръгна и си мислеше колко е глупава, колко е двайсетгодишна. На следващия ден той й се обади. Бяха неразделни. Ходеха навсякъде заедно, всички трамваи познаваха целувките им, парковете въздишаха, когато пускаха ръцете си, диваните ги прегръщаха навсякъде голи, пияни и скарани, цигарите не стигаха, не можеха да си поемат въздух от любов.
След две години той изчезна. Тя не знаеше къде е. Търсеше го, ходеше в квартирата му, лежеше върху оставените му дрехи и ги вдишваше, спеше там, влизаше през отворения прозорец. Никой не знаеше къде е той. И всички казваха, че той така иска.
После тя замина. И макар отдавна да беше прибрала надеждите си да го срещне, понякога се събуждаше с мисълта, че днес ще го види на брега на морето. Или ще се срещнат във влака. Ще докоснат пръстите си и всичко ще бъде отново каквото е било. Разбра защо е заминал, защо я е оставил, едва когато самата тя замина и усети свободата на неизвестността.
Беше му я простила. И беше тук сега.
Внезапно стана.
„Каква глупачка съм, глупачка, глупачка, не съм на двайсет, какво правя тук“, тя остави пари на бара и затвори вратата след себе си.
„А така ми се искаше още малко да те погледам“.
На следващия ден, пътувайки към летището, тя се обърна в метрото и се вцепени.
Той я гледаше.
Тя изпусна куфара си и замръзна, втренчена в него. Целият й живот бе преминал в случки, на които се доверява, в които се впуска като в река на преживяването, и диша дълбоко, когато излезе на повърхността, готова да се гмурне пак, да преживее следващото. Единственото, което бе останало, макар и изчезнало преди години, беше той. И думите му:
– Бързаш ли? Нека постоим малко тук, а?
Виктория Генчева

Виктория Генчева

В тълковния речник думата „автобиография“ е определен като съчинение, в което човекът описва собствения си живот. Ще възразя по детински- невъзможно е да опиша краткия си (но не кратък откъм емоции и не кратен на нещастия) живот.





Оставете коментар