Skip to main content
Една история по недействителен случай…
Опашката вървеше бавно. Лицата на хората бяха в унисон с мрачния ноемврийски понеделник. Навъсени, леко изнервени и сгушени в самота. Неволно се загледах в дамата пред мен. Беше на около 60 години. Снежнобелите й коси бяха нежно прибрани с шнола. Дойде нейният ред.
„15 лева и 12 стотинки, моля!“ – изрече машинално човекът на касата.
Жената преброи 10 лева и 12 стотинки. Повече нямаше. „Извинете! – каза тя – Ще трябва да върна някои от продуктите!“ После се усмихна. Тази усмивка докосна крайчеца на моите устни и ги опари.
„Извинете, – казах на свой ред аз – дали ще имате нещо против да ви услужа с 5 лева?“
Дамата ме погледна, очите й бяха като последните дни в края на лятото. Топли и изпълнени с лека тъга.
„Благодаря ви, но наистина няма нужда!“
„Моля ви, – настоях аз – Следващият път вие ще ми вземете нещо!“
Тя погледна млякото и двата банана.
Как може мъж да закусва подобно нещо. И двамата започнахме да се смеем.
„Благодаря ви още веднъж, – каза тя, докато прибираше продуктите в пазарската си чанта, после добави – живея наблизо и съм направила кекс. Може да го комбинирате с млякото?“
Поколебах се за миг, а тя сякаш прочете мислите ми.
„Знам, че сте на работа, но обещавам няма да ви отнема много от времето.“
Тръгнахме бавно. Ситният дъжд докосваше лицата ни и говореше вместо нас.
Сградата беше стара, асансьорът – също, етаж 5, ап 9.
Апартаменът беше топъл и уютен. Имаше нещо вълшебно в него. По стените бяха окачени толкова много картини. Може би заради това. Зави ми се свят от цветове и красиви пейзажи. Настани ме в хола, а тя самата се запъти към кухнята.
Стоях на дивана и разглеждах библиотеката. Изведнъж забелязах една тетрадка точно на масичката до мен. С много красив почерк върху корицата беше изписано Стихове.
Погледнах през вратата и тъй като не видях никого да се задава, разлистих на първата страница.
Първите няколко реда бяха достатъчни. Втора страница, после трета, четвърта, докато постепенно потънах между редовете на думите.
Някакъв далечен глас се опитваше да ме върне обратно. Няколко секунди не разбирах какво става. После разпознах снежнобелите коси.
„Все пак, не искате ли чаша прясно мля… „
Думите увиснаха във въздуха, а очите гледаха ръцете ми. Ръцете, които все още държаха тетрадката.
„Извинете, – казах аз – пишете …“ Сега аз се опитвах да намеря точните думи. Но знаех, че е излишно. Когато прочетеш такива стихове, не говориш. Тогава настръхваш, смееш се, понякога плачеш, но мълчиш. Защото такава поезия те хваща за гърлото. Тогава преживяваш, докосваш и усещаш.
Искаше ми се да й кажа, че аз също понякога пиша. Не толкова красиво и не така истински, но все пак …
Тишината между нас сякаш беше една от картините, закачени в коридора. Замръзнал нюанс, тих спомен, непознат копнеж.
Тя заговори първа. Каза ми:
„Драсканици на една изкуфяла старица, това е всичко!“
Остави кекса и се върна да донесе чаша мляко и мед.
После говорихме. За съпруга й, който отлетял преди няколко години нагоре, за сина й в Австрия, за двете й прекрасни внучки. Показва ми снимки, усмихва се пак по онзи начин, който изгаря устните и кара очите ми да сълзят. Пробвала да живее при младите, но…
„Присажда се младо дърво, старото умира и изсъхва.“
„Хайтов!“ – казвам аз, тя кимва.
„Като дърво без корен съм, когато не съм тук.“
„Трябва да тръгвам. Може ли да идвам от време на време – казвам – да чета?“
„А аз си мислех, че заради кекса …“ и поглежда към празната чиния. Пак започваме да се смеем.
На вратата ми подава 5 лева. Моли ме да ги взема.
„Нали се разбрахме – казвам, следващият път бананите ще са от вас!“
„И млякото!“, добавя тя.
Прегръщам я и си тръгвам.
В офиса някой е направил баница.
„Благодаря – казвам, – но хапнах кекс!“
Кекс, една от онези вълшебни думи, които са в състояние да спрат всяка една работа, независимо от нейната важност.
„Кекс ли? – изревава цялата стая. Къде пък го яде този кекс?“
„Дълга история – казвам – и се усмихвам …“
Йордан Кроснаков

Йордан Кроснаков

През далечната 1996 г. на 7 ноември, написах първото си стихотворение. Нищо особено, плах опит да изразя нещо дълбоко в себе си. Тогава все още не знаех, че поезията ще промени живота ми. Така постепенно започнах да пиша.





Оставете коментар