Skip to main content

Всичко отдавна е написано. Но ние така и не се научихме да четем. Да четем между редовете на думите. Не се научихме да говорим с очи. Казваме толкова много, а всъщност мълчим. Същото е и с любовта. Не се научихме да обичаме със сърцата си. Все търсим нещо отвъд тях. А може ли да съществува нещо повече от едно „обичам те“.

Каква е любов, ли?

Да не пусна ръката ти, дори когато дланите ни се изпотят, дори когато хората ни гледат с насмешка, защото сме старомодни.
Да поплача с теб, да виждам белите ти зъби щом се усмихнеш. Да те прегръщам докато спиш, да изключа алармата по-рано, за да се полюбувам още малко на прекрасното ти лице.
Да те събудя с целувка, докато ти все още сънена се мръщиш и се завиваш през глава.
Да се сетя за теб щом видя пролетните цветя. Да танцуваме под дъжда, да гоним красивите пеперуди, да бъдем отново деца. Да лежим под звездите далеч от всичко и всички. Аз и ти.
Да искам да остарея със теб. Да виждам доброто в очите на децата ни. Да пусна ръката ти, само тогава когато завинаги затворя очи.
Ето това е любов, от онази истинската, дето кара душата да пее.

Йордан Кроснаков

Йордан Кроснаков

През далечната 1996 г. на 7 ноември, написах първото си стихотворение. Нищо особено, плах опит да изразя нещо дълбоко в себе си. Тогава все още не знаех, че поезията ще промени живота ми. Така постепенно започнах да пиша.





One Comment

Оставете коментар