Skip to main content

Здравей, дядо.
Днес пиша това закъсняло писмо.
Години изтекоха откакто си тръгна
и къщата остана разбито гнездо.

Бях уплашен и не разбирах.
Какво разбира едно малко дете,
но помня сълзите и очите на мама,
сякаш плачеше самото небе.

А какво да ти кажа за баба,
ти беше нейна любов и съдба
и тя изведнъж сираче остана,
самотна и тиха като нощта.

Понякога със нея идвах до гроба.
Знаеш как е, нормални неща,
да запалим свещи, да сменим водата във вазите
и да сложим най-красивите бели цветя.

Какво да ти пиша, навярно виждаш отгоре.
Колко бързо се преобърна света,
как любов със пари се купува
и всяка истина е всъщност лъжа.

Кои са героите на нашето време,
мутри и хора със алчни сърца,
зад всеки ъгъл се продава отрова
ала се примиряваме, навели глава.

Децата живеят различно.
Все по-рядко карат шейни,
не гонят топки и пеперуди,
имат компютри и дигитални игри.

Липсва ми твоята воля.
Приведен от болка в студената тъмнина
и дори тогава толкова силен,
как се смееше само в лицето на болестта.

И как ме учеше, няма как да забравя,
смяташе, че това са важни неща:
да бъда честен, със сърце да прощавам
и щом някой е паднал да подавам ръка.

Срам ме е, не съм идвал толкова време,
баба продължава да сменя водата,
дълго гледа черно-бялата снимка
и после нежно подрежда цветята.

Няма как да изпратя писмото.
Затова го чета през сълзи.
Щом се прибера веднага ще дойда,
да си поговорим без думи както преди.

Йордан Кроснаков

Йордан Кроснаков

През далечната 1996 г. на 7 ноември, написах първото си стихотворение. Нищо особено, плах опит да изразя нещо дълбоко в себе си. Тогава все още не знаех, че поезията ще промени живота ми. Така постепенно започнах да пиша.





Оставете коментар