Не знам дали съм небе,
но понякога имам облаци във очите,
бързолети свистят със криле
и изчезват във тишината на дните.
Не знам дали съм небе,
но понякога имам слънце в очите,
живея във усмивката на дете,
което рисува с тебешир под лъчите.
Не знам дали съм небе,
но понякога имам звезди във очите,
вървя си спокойно по млечния път,
докато вие отдолу крещите:
Слез, ще се скъса млечния път
и ще паднеш върху земята.
Не виждаш ли, вързан си за собствения си гръб,
и всеки момент ще се скъса канапа.
Виждам само лицата ви,
изкривени до болка от страх,
ръцете ви към небето протегнати
за да ме издърпате обратно при вас.
Уморих се все някой да ме дърпа надолу,
и да ми казва, че няма как да бъда небе,
затварям очи и усещам в яда си,
как започват да ми никнат криле.
