Сърцето е като диктофон, само дето не записва думи, а чувства и спомени. После пуска записите. Без повод, без определена дата и час.  Ей, така в 3 часа през нощта се сещаш за някой: любим, приятел или онзи непознат, който те е докоснал днес, докато си пътувал в метрото и си срещнал погледа му.

Понякога плачем. Трудно е, когато сме загубили близък. Записът е тъжен. Чувстваме се толкова нестабилно, щом липсва онова рамо, което е било наша опора, наша надежда и наш благослов.

Понякога се смеем. Ама от онзи лудия смях, който те тръшва на земята и те търкаля. Красиви спомени с любими хора и приятели. Онези моменти, в които сърцето ти пее, а ти танцуваш.

После идва и онзи страх. Да следваме сърцата си е може би най-големият ни страх. Някакво табу, което важи със пълна сила днес. Днес, когато вещите изместват чувствата. Когато смартфона ни, колата ни, дрехите ни са важните. Когато си говорим чрез фейса, скайпа и туитър. Когато не сме писали върху лист или тетрадка толкова дълго, че химикалът изглежда като архаичен артефакт, който сякаш чака да бъде открит.

Сърцето е диктофон на нашите чувства. Слушайте записите му и не се страхувайте. Няма нищо по-истинско от това да чуеш гласа му и нищо по-трудно от това да го последваш. Защото както казва и Малкия принц: Същественото е невидимо за очите. Истински се вижда само със сърцето …