„Тик-так“

Тик-так, тик-так … Затварям очи…. тик-так, тик-так … Понасям се с часовниковото махало …. Но къде?

За душа, която се лута и търси своя пристан в този час …., а този час съществува ли и има ли значение ?

Шума от ударите се засилва, започвам да губя преценка …. Къде бях и къде отивам?

От толкова въпроси започвам да забравям къде съм…. тик-так, тик-так … само това чувам, но вече като заглъхващ тътен …. Дали се изгубих?

Часовника ми спря да работи … обзема ме притеснение …. Ами сега?… Ще ме погълне ли времето без ориентир?

Вече нямам часовник ….Уморих ли се от въпроси, почувствах ли страх? …. Може би и двете…. Но земята не спира да се върти и винаги нов хоризонт се задава ….,

За това погледнах към небето, беше тихо и спокойно …. анахроничино, носталгично, в мигове архаично …. Но нали за това имаме часовник, да ни показва „Беше, Сега и Ще бъде“

Всичко това е в дебрите на човешкото сърце, безотказен емоционален механизъм …. Загледана все така в небосклона изведнъж дочух … тик-так, тик-так…. ,

Но не беше звук от моят часовник, беше звук с друга честота, беше звук отвътре … И ето появи се искра ….нарисувах си с нея абстрактна звезда, моя пътеводна светлина ….. и си казах:

„Какъв по-хубав часовник от това?“