Skip to main content

Говори ми на онзи забравен език,
както когато бяхме деца,
далече от всичко и всички
в онова село накрай света.

Говори ми, детство, не спирай,
аз ще те слушам, затворил очи,
разкажи ми пак за онези, помниш ли,
най-лудите и красиви мечти.

За поляните вечно зелени
и за цветятa по тях,
как гонихме пеперуди,
и се смеехме високо на глас.

За онези гумени топки
и за дървените врати,
как играехме без умора,
и никога не бяхме сами.

Разкажи ми, как яхнали колелета,
препускахме из целия свят,
как вечер светулки ни осветяваха пътя
и се прибирахме без никакъв страх.

За реката със сребърна грива
и за нивите със златния клас,
за гроздето над главите ни
и за на птиците нежния глас.

И онези гозби на баба,
с аромат на селска градина
или за филията с лютеница,
която някак за цял ден ти стига.

Ех, детство мое,
помниш ли безкрайните дни?
По колената кръвта ни
от онези тъй луди игри …

И как плачехме само,
щом навън се стъмни,
искахме цялата радост
някак вечно да продължи.

Ала край си има
всяка детска съдба,
момчетата в мъже се превръщат
и живеят по други правила.

Ала детство искам да знаеш,
няма да пусна твойта ръка,
ще държа детето си с нея,
докато гоним светулки в нощта …

Йордан Кроснаков

Йордан Кроснаков

През далечната 1996 г. на 7 ноември, написах първото си стихотворение. Нищо особено, плах опит да изразя нещо дълбоко в себе си. Тогава все още не знаех, че поезията ще промени живота ми. Така постепенно започнах да пиша.

Оставете коментар