давай, казва тя
напиши ми нещо
нали си поет
не съм, казвам
поглеждам през прозореца
Витоша е зелена, като очите й
а какъв си, тогава
ядосано поглежда към стиховете
и ги бута рязко от масата
листата изхвръкват
за момент не виждам лицето й
хиляди спомени падат с текста надолу
какъв си, крещи
очите й започват да плачат
красива е
глупак, казвам
глупак, който гони вятърни мелници
и живее със шепа красота
като просяк
прегръща ме и си тръгва
чувам как стъпките й кънтят в празната сграда
после пак самота
започва да вали
поглеждам през прозореца
Витоша е като очите й
