Какво ли бих могла да дам
на хората около мен?
Това се питам и не знам,
а животът си минава ден след ден.
Частичка грижа и любов
аз търся да намеря.
Поглеждам себе си със поглед нов,
но пак се връщам в своята постеля.
И искам аз отново да заспя,
от грижи светски да избягам.
Така по-лесно е – кънти във моята глава.
Настава ден и пак си лягам.
Нима животът толкоз труден е,
че да го живея ме е страх?
Човекът в мен дали все още буден е?
Уви, така и не разбрах.
Редят се мисли мрачни,
като върволица
и чувствам се аз толкова прозрачна.
Кърви сърцето ми, сякаш е ранена птица.
Кой лек за душата ще намери?
Кой на помощ ще се притече в тоз час?
Лежа си аз във своята постеля
и бавничко притихва моят глас.
Тогава аз към себе си обръщам се
с въпрос: какво се случва с мен сега?
Със сълзи на очи отново връщам се
към не чак толкова далечни времена.
Щастлива бях и пееше душата ми,
за хората когато аз живях.
Докосвах със любов сърцата им
и често чуваше се моят смях.
Нима това е ключ към моето спасение?
Дали е лек за моята душа?
Да давам, без да търся поощрение,
приятелка да бъда на света.
И в миг сърцето силно разтуптява се,
излекувано е сякаш от тъгата.
Отговор намерило, то надява се
с усмивка да посрещне пак зората.
Ах, колко простичко е всичко,
щом смело срещнеш се със себе си.
Душата литва, като пойна птичка.
Намираш път – на чувствата ти верен си.
Тогава виждаш,
че да даваш никак не е трудно.
Ако от сърце го правиш,
ти живееш истински и будно.
