Skip to main content

Небето приюти ме в себе си
сред пухкавите бели облаци.
Воали нежност ме обгърнаха,
а тъгата се превърна в минало.

И ми се прииска да остана така.
Да се отпусна изцяло.
Да не мисля за никого и за нищо.
Сама да се превърна в облак.

Да се рея свободно из небосвода.
Да се трансформирам и да придобивам
причудливи форми.
Да се сливам с други облаци.

Да умирам и да се раждам
непрестанно.
И нищичко да не ми тежи.
Да съм лека, по-лека от въздуха.

Да предусещам утрешния ден.
Новите хоризонти, към които ще ме отведе.
И слънчевите лъчи, които ще ме милват
и които ще обагрят иначе бялото ми тяло.

А ти? Ти би ли се превърнал в облак?

Би ли подел това пътешествие заедно с мен?
Би ли ме догонил насред капките дъжд,
извиращи от моето сърце,
за да се изкъпеш в тях и пак да грейне слънце?

За да бъдем отново заедно.
За да се сливаме и трансформираме.
За да летим свободно из небосвода.
А после да се отпуснем и да съзерцаваме дъгата…

Кажи – би ли се превърнал в облак?

Вероника Стоименова

Вероника Стоименова

За мен писането е интимен акт на свързване - първо със себе си, а след това и с останалите. Магия, която се случва, когато успееш да изключиш (раз)ума и позволиш на душата да говори, да твори.





Оставете коментар