Небето приюти ме в себе си
сред пухкавите бели облаци.
Воали нежност ме обгърнаха,
а тъгата се превърна в минало.
И ми се прииска да остана така.
Да се отпусна изцяло.
Да не мисля за никого и за нищо.
Сама да се превърна в облак.
Да се рея свободно из небосвода.
Да се трансформирам и да придобивам
причудливи форми.
Да се сливам с други облаци.
Да умирам и да се раждам
непрестанно.
И нищичко да не ми тежи.
Да съм лека, по-лека от въздуха.
Да предусещам утрешния ден.
Новите хоризонти, към които ще ме отведе.
И слънчевите лъчи, които ще ме милват
и които ще обагрят иначе бялото ми тяло.
А ти? Ти би ли се превърнал в облак?
Би ли подел това пътешествие заедно с мен?
Би ли ме догонил насред капките дъжд,
извиращи от моето сърце,
за да се изкъпеш в тях и пак да грейне слънце?
За да бъдем отново заедно.
За да се сливаме и трансформираме.
За да летим свободно из небосвода.
А после да се отпуснем и да съзерцаваме дъгата…
Кажи – би ли се превърнал в облак?
