Когато утрото изгрее
и настане слънчев ден,
когато птиците запеят,
сърцето ми остава в плен.
На това, което ме заобикаля –
на звездите в нощното небе,
на пламък, който бавничко изгаря,
на усмивката на мъничко дете.
Всичко наоколо ме удивлява.
Природата – магьосница е тя.
В единствен миг душата окрилява,
готова да ѝ разкрие своите чудеса.
И нещо сякаш в мен пробужда се,
сърцето лудо почва да тупти.
Ах, колко малко на човека нужно е,
за да поиска с птиците да полети.
Там, високо в небесата,
където няма никакви бариери.
Там най-силно се усеща свободата
да бъдеш, без да знаеш имаш ли предели.
О, нека, нека да летим –
всеки ден, всеки миг…
Само така ще утолим
на душата жаждата за подвиг.
А когато пак се приземим
и погледнем към далечното небе,
нека винаги да помним
полета на нашето сърце.
