Skip to main content

Живеела в гората
гъсеничка една.
В тревите, сред цветята
обичала да броди тя.

Щом ден настанел 
и Слънчо се покажел,
захващала се да играе
с мравчици и бръмбари,
с мушици и щурци.
И денят минавал, без да знае,
че се задават тъмни облаци.

Времето се развалило
и завалял проливен дъжд,
а гъсеничката, тъжна и унила,
тръгнала по своя път сред цъфналата ръж.

Искало ѝ се да поостане
и да продължи своята игра,
но това не можело да стане
заради проливната вода,
която от небето се изливала 
и за беда всичко наоколо покривала.

– Ех, да можех да летя
тъй, както птиците се реят.
Страх нямаше да ме е от дъжда,
но за жалост това аз все още не умея –
имам само няколко крачка…

И сякаш някак предусещала,
че промяна скоро ще настъпи.
За птиците крилати всеки ден се сещала,
в съня си литвала със тях
тъй, както цветето можело да се разпъпи – 
свободно, без да го е страх.

А когато, след сън дълбок, гъсеничката се събудила веднъж –
о, чудо!
На гърба ѝ две крила пърхали красиво,
а сърцето ѝ биело тъй лудо, 
тъй щастливо.

Смела в своите мечти,
тя вече може да лети.
От гъсеница със няколко крачка
в пъстрокрила пеперуда се превърна тя!

Вероника Стоименова

Вероника Стоименова

За мен писането е интимен акт на свързване - първо със себе си, а след това и с останалите. Магия, която се случва, когато успееш да изключиш (раз)ума и позволиш на душата да говори, да твори.





Оставете коментар