Събудих се от чуден сън.
Сънувах, че съм птица бяла.
Разперила криле, летях навън
и чувствах се свободна, цяла…
Пред мен разкриваха се нови хоризонти.
Зад себе си оставях страхове, тъга.
Мелодия долавях – даровити музиканти
посрещаха с красива песен утринта.
Не щеш ли в полета си срещнах
една чудата птица, пъстрокрила.
Понечих да ѝ кажа нещо –
главица под крилото си бе скрила.
Какво ли бе това, което ѝ тежеше?
Зачудих се, но в онзи миг разбрах –
верига тежка крехкото краче държеше.
Сълзите си да скрия не можах.
Затворник тя бе, но и символ
на душата, подвластна на материята.
Дали бе неин този избор?
Това завинаги остава си мистерия.
Сами не знаем колко сме свободни –
дори когато можем да летим,
във полета се чувстваме самотни,
обратно към земята се стремим.
Но има порив, който не оставя
птицата със снежно-белите крила
онази, пъстрокрила, да забрави
дори когато се завърне у дома.
Такива срещи животът предоставя –
замислят ни навярно за някои неща.
Едничко е това, което искам да направя –
за тази среща в този сън благодаря.
