Skip to main content

Седя и слушам историята, 
която времето ми разказва.
Споделя ми за премеждията,
които пред нас се показват.

Има дни на радост.
Има и дни, изпълнени с тъга.
Най-ценни остават онези,
които ни учат на нови неща.

Разговорът с времето ме развълнува.
Исках да го помоля да поспре.
Искаше ми се пак да чуя
за времето, когато съм била дете.

То струва ми се най-чисто и необременено.
То ме кара за свободата своя да копнея.
То изпълва мислите, нощите, дните
със смисъл – с вяра, че има защо да живея.

А когато времето приключи своята история,
отново и отново себе си разпитвам.
Ще се случи ли някога пак да я повтори?
Или това било е всичко и няма смисъл да опитвам.

Времето не се връща, приятели.
И не се опитвайте да го спрете, дори за миг.
Просто на времето бъдете признателни.
То също ще намери начин да ви се отблагодари.

Вероника Стоименова

Вероника Стоименова

За мен писането е интимен акт на свързване - първо със себе си, а след това и с останалите. Магия, която се случва, когато успееш да изключиш (раз)ума и позволиш на душата да говори, да твори.





Оставете коментар