Skip to main content

Наскоро се замислих как цял живот се борим за това един ден да свършат най-накрая всички трудности и най-после да можем да живеем, без да се налага да полагаме усилия.

Цял живот се стремим към живот без страдание и болка, към лек и безгрижен живот… А той, животът, седи, гледа ни и ни се чуди – на упоритостта и наивността, с която препускаме през него, без да виждаме, че колкото повече се стремим към лесното, толкова по-трудно ни става. Че колкото по-здраво се вкопчваме в стремежа си да имаме, толкова повече губим. Че колкото по-щастливи искаме да ни направят, толкова по-нещастни ставаме…

Защо ли? Може би, защото животът иска да ни покаже нещо, да ни научи на нещо, толкова простичко и ясно, стига да се осмелим да отворим очите си и да го видим. Може би, защото смисълът се крие не в това да имаме или да знаем, а в това да даваме и да бъдем… И колкото повече даваме и сме, толкова по-щедър е животът към нас на всичко това, което някога, съзнателно или не, сме търсели вън от себе си.

Да, такъв е животът – загадъчен и непредвидим понякога, но винаги неумолимо справедлив и смислен.

И когато следващия път си зададете въпроса: „Защо все на мен се случва?“, запитайте се още веднъж: „А защо не?“ и потърсете отговора.

Ще се изненадате, когато разберете, че той през цялото време е бил там и ви е чакал търпеливо да го видите. Да си спомните защо сте тук и за какво в действителност си заслужава да се борите…

Вероника Стоименова

Вероника Стоименова

За мен писането е интимен акт на свързване - първо със себе си, а след това и с останалите. Магия, която се случва, когато успееш да изключиш (раз)ума и позволиш на душата да говори, да твори.





Оставете коментар